Шоуто на Слави, 20 февруари 2019 г.

В предаването Слави Трифонов разговаря със сценаристите Тошко Йорданов, Филип Станев, Александър Вълчев и Иван Кулеков за ефекта и изводите от филма „Гордост и позор“, излъчен предишния ден. Те говориха още за героите на България, за отношението към тях, за поводите ни за гордост като нация, но и за недостатъците в народопсихологията ни, за причините, довели до тях и за начина да бъдат преодолени в бъдеще.

В началото на разговора Слави Трифонов подчерта, че сериозно участие в драмата около самите Ботев и Левски, и техните семейства имат българи, не само турци.

Иван Кулеков добави фактологични подробности, които не са намерили място във филма – в действителност обесването на Васил Левски се е случило на 18 февруари, а Ботев е убит на 1 юни и причината да отбелязваме годишнините с едни ден разлика е грешка при изчисляването от Викториански към Грегориански календар.

Кулеков разказа, че е получил достъп до документите, показани във филма, от Централния държавен архив, откъдето му оказват съдействие, след като разбират, че това е кауза и те са съпричастни. „Каузата е истината – да я знаем и да свикнем да живеем с нея“, каза авторът на филма. Той посочи още, че е бил допуснат от ръководството на архива, въпреки течащата инвентаризация. Някои от писмата за пръв път стават обществено достояние, заяви той.

Иван Кулеков разказа, че идеята да се направи паметникът Левски не е на българи, а на братята Прошек, които са чехи по народност. Те са инициатори да се направят Лъвов мост и Орлов мост, на които са посрещани диарбекирските затворници. Единият от братята – Иржи, който си сменя името на Георги, е в основата на градоустройствения план на София. По време на шипченските боеве, той и негови другари демонтират 200 метра от железопътната линия край Одрин, която е трябвало да превози оръдията на турската армия за боевете при Шипка и с това удължават с 30 часа прехода на турската армия.

Кулеков разказа и случка от вчера – деца, носещи цветя на паметника на Левски, са били върнати от полицията, защото там се очаквало пристигането на важни държавни лица и трябвало да проверят за бомба. „Каквато е била властта след Освобождението, такава е и сега – отношението към тези хора е същото, отношението към народа е същото, отношението към децата е същото“, каза Кулеков.

На въпроса на Слави – кое е толкова страшно в този филм, Тошко Йорданов отговори по следния начин: „Като нация трябва да излезем от розовия си героичен период, да си признаем, че сме народ, освен на светли личности, сме и народ, който е доста страхлив на моменти и конформистки, предателски настроен. Когато осъзнаем истината, можем да почнем да градим нещата наново. … За да започнем начисто, трябва да си признаем недъзите като нация.“ Тошко обаче бе категоричен, че този филм не разрушава вярата в хората, а напротив – вътре във филма има много поводи за гордост. Давайки за пример германската нация след края на Втората световна война, сценаристът каза: „Така, както немците си признаха, че са направили нещо ужасно – носят си тази вина и си градят живота наново – в момента са водещата нация в Европа, така и ние, за да изпълзим от робското си минало, трябва да си признаем, че имаме черти в характера, като нация, които са ни останали от робството, да ги осъзнаем и като ги знаем какви са, в някаква следваща критична ситуация да ни светне лампичка, че не бива да правим така. … Трябва да си признаем, че имаме криви неща. Много често не уважаваме героите си – дали от завист, дали от злоба.“ Сценаристът изтъкна обаче, че причините се коренят и в някои исторически дадености, от които няма как да избягаме: „Този народ 500 години е бил мачкан, цветът на нацията е бил унищожаван съзнателно. И наистина трябва да се превъртят поколения. Просто имаме тежка историческа съдба да попаднем под крилото на Съветска Русия, което допълнително скапва националното ни развитие. Но да си признаем, че имаме такива моменти и си носим следите от това, белезите по челото, а не да сме само в розовата си част, защото тогава оправдаваме собствената си страхливост с героите, които са дали живота си.“

Александър Вълчев прочете част от коментарите във фейсбук след излъчването на филма „Гордост и позор“:

Listen to Your Heart: Този филм беше от ония, където след края му гледаш в една точка… и се осъзнаваш постепенно.

Елена Калайджиева: Потресаваща прилика!!!! Чувствам се безсилна!!!!

Nitra Martin: Благодаря ви за уникалния филм. Видяхме, че нищо не се е променило и до днес – така и не случихме на управници, но пък и ние си ги заслужаваме. Ние сме продажно племе с робска психика и затова никога няма да успеем да живеем добре. Манталитетът ни не ни позволява да сме нормална и просперираща нация. Когато си променим манталитета, ще променим начина си на мислене и начина си на живот, а до тогава все ще ни управляват неграмотни и корумпирани хора.

Костадинка Тонгова: Не разбирам какъв е този стремеж да ни накарат всички да се срамуваме, че сме българи, да не вярваме на никой, щото сме предатели, да не уважаваме никой и нищо, защото всички са маскари и всички институции са безчестни. Защо? Каква е целта? Да няма български идеал? Да няма обединена нация около български идеали и личности? Изобщо да няма светли личности и идеали?

По повод на последния коментар Александър Вълчев каза следното: „Всичко, което ни е правило силни, ни прави слаби и обратното. Тюхкаме се, че не сме свръхчовеци, но всъщност цялото това нещо е било заради оцеляването. В края на краищата ние сме оцелели толкова години, може би точно, защото не сме имали такива качества.“ Вълчев добави, че в най-стария летопис, в който е споменат нашият народ – латинския хронограф от 354 г., от споменатите в него 20 древни народа, само 4 все още съществуват на света – това са българите, арменците, арабите и индийците.

По повод поговорката „Преклонена главица сабя не я сече“ Александър Вълчев зададе следния въпрос: „Кое е по-голямата ценност – да ни има или да сме герои?“. По този въпрос Слави Трифонов заяви, че за него честта и достойнството са на преден план. Toшко Йорданов изрази мнение, че в определени ситуации националното поведение зависи от историческите обстоятелства. Според него най-тежките моменти във филма на Иван Кулеков са нещата, случили се след Освобождението. „Мога да разбера и да оправдая поведението на българите, които са избягали, когато е дошла Ботевата чета. Защото другата алтернатива е била – след това да дойдат турците и да ги изколят всичките“, каза Йорданов. Той добави обаче, че му е трудно да оправдае отношението към поборниците и съмишлениците на Ботев и Левски във вече свободна България.

Слави Трифонов припомни, че във филма „Гордост и позор“ Иван Кулеков показа писмо от съпругата на Ботев – Венета, до председателя на 4-ото обикновено НС за увеличение на пенсията й, която била определена от правителството в размер на 30 лева и което увеличение й е отказано. Според Тошко Йорданов подобни неща показват един проблем – че българите не са имали достатъчно време, в което да се осъзнаят като общност, която се изправя срещу трудностите заедно.

По темата защо не сме се поучили от историята и днес избираме същите управници, Йорданов изрази мнение, че психиката за преклонената глава важи както за турците, така и за силните на деня. „Това трябват векове, за да се преодолее. Но то наистина трябва да се преодолее в една свободна страна, в каквато ние сме“, каза той и допълни, че народ, който не признава тъмните си страни, няма как да се израсне.

Филип Станев коментира отношението към героите в следосвобожденска България, като се позова на написаната през 1881 г. от Иван Вазов „Епопея на забравените“: „Само 3 години след Освобождението имаме „Епопея на забравените“. Тези герои – Раковски, Левски – те вече са забравени! Забравено е Априлското въстание, забравен е Кочо, забравени са кланетата, забравена е цялата мъка на Априлското въстание и след това всичките жертви, които сме дали в Руско-турската освободителна война“.

Сценаристът обрисува българската народопсихология с 3 цитата от „Под игото“ на Иван Вазов:

„Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца.“

„Въобще, нещастията на другите необходимо събуждат в дребните души три чувства: първо – удивление; второ – вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и трето – скрито злорадство.“

„Да знаеш да умираш – ето разковничето на победата.“

Филип Станев припомни и стихотворението на Петко Славейков, в което се казва „Не сме народ, не сме народ, а мърша“. Според сценариста историята на България не може да бъде разделяна на черно и бяло. „Ние, българите, сме и Ботев, и Левски, ние сме и Хаджи Иванчо Пенчович. Така е нормално да бъде – по целия свят. Не могат всички да бъдат герои, не могат всички да бъдат предатели“, каза той.

За финал Слави Трифонов се обърна към зрителите с думите: „Следващия път, когато в живота ви се наложи да избирате дали да постъпите както е правилно или по някаква причина да изберете това, което е по-безопасно, си спомнете, че имате свободата да избирате, благодарение на българи като Ботев и Левски!“