Иван Янев за болката, надеждата и силата на духа

19 януари 2012 г.

Иван Янев губи зрението си, когато е на 6 години. След детска игра с прашка, последвана от „лекарска недомислица“, той ослепява напълно. „Едно дете много по-лесно превъзмогва такъв тежък удар, отколкото един възрастен човек. Надежда винаги има, зависи за какво я използваш. Просто моите надежди станаха други надежди“ – коментира гостът пред Иво Сиромахов. Той сподели, че това, което му е отнето, е заменил с науката, спорта и обичта към семейството.

Янев е баща на две дъщери. Никога не ги е виждал, но разказва, че въпреки това в различната им степен на порастване си ги представя. Защитил е докторска дисертация по история в Софийския университет, написал е 5 книги, а в момента работи като експерт в Министерство на образованието, младежта и науката.

Иван е на мнение, че родителите на незрящи деца имат огромен проблем с тяхното социализирне: „Ако детето им е незрящо, те го превръщат в един жив труп. Не го учат на полезни умения. Едва ли не то става студент и още не знае да си връзва обувките“. Гостът призова родителите да бъдат образовани в това как да се държат и как да отглеждат дете със зрителен проблем. „Като че ли ни липсва достатъчна политика и стратегия в тази насока“, допълни Янев.

Преди два месеца Янев преживява нова болезнена загуба, когато неговото кучето-водач Вита умира. „Това беше съществото, което ми беше вярно, интелигентно. Аз с него прекарвах много повече време, отколкото с моите близки, денонощно бяхме заедно. Хората ме питат – сега имаш ли право на друго куче? Аз само им казах – хора, не съм си счупил белия бастун, не си сменям мобилния телефон, това е нещо много различно. Когато загубиш нещо вярно, нещо близко, нещо интелигентно – все едно си загубил много близък човек. Когато загубих майка си и баща си – аз не тръгнах да си търся нови такива“, каза Иван.

Своята страст намерил в спорта. През 2010 година започва да стреля с лък, въпреки че не вижда мишената. С помощта на тактилна стойка, която има опорна точка на ръката, както и със съдействието на треньора, той успява да се научи да стреля и то доста добре. „Всичко е в ръцете на стрелеца – да бъде концентриран и координиран. Едно трепване означава далече от центъра“, обясни Янев. Голямата му мечта е да продължи да се развива в този спорт и да постигне международни успехи. „Това е само началото – тепърва голямата работа предстои“, допълни той.

Освен че се занимава със стрелба с лък, Иван е капитан на националния отбор на България по „голбал“. Това е единственият параолимпийски спорт с отбори, който се практикува у нас и в който през 2009 печелим бронзов медал на Европейското първенство в Португалия. Гостът разказа, че голбалът се играе в зала с размери 9 на 18 метра, а вратата се защитава от трима състезатели, които я пазят от звънтяща топка. „Има европейски и световни първенства и много турнири. Спортът до 1989 година е много добре развит в България, след това тотално замира, по обясними причини. И едва от края на 90-те и особено от началото на новото хилядолетие го развихме до степен в момента да сме над средно европейско ниво в този вид спорт. Гол-балът е белег за добре развита икономически страна“, коментира Иван. По темата колко добре икономически е развита България, той допълни: „Излиза, че моята логика обаче не е правилна, защото ние сме изключението, което потвърждава правилото“.

Иван Янев разказа и за друг тип спорт за незрящи, който също практикува – „шоудаун“. Специално за зрителите на „Шоуто на Слави“ гостът направи демонстрация на единствената маса за шоудаун в България. Той сподели, че този специализиран спорт за хора с увреждания е близък до тениса на маса, но при него топчето трябва да мине не над мрежа, а под централна разделителна дъска, за да влезе в специален джоб. Иво Сиромахов направи опит да играе шоудаун срещу госта. За тази цел му бяха сложени специални очила, за да не вижда нищо и да бъде равностоен противник. Още с първия си удар обаче Сиромахов се „издъни“: „Точка за Иван, защото не изчака съдийския сигнал“, скастри го съдийката Стела. „Това е невъзможен спорт. За мен е чист късмет, че изобщо уличих топчето“, заключи Иво, усещайки трудността на играта.