Редколегията на сценаристите се събра под мотото „В държавата е пълно шоу!“

20 октомври 2010 г.

Тошко Йорданов беше първият, който потвърди това: „Свидетели сме на постоянни ефектни циркаджилъци: пускане на видео на арестуване на хора по бели гащи, обясняване колко са зли и гадни и няколко месеца по-късно ги пускат. Казват ни, че това е нова форма на борба с престъпността – пускане на затворниците от затвора!“

По думите му, миналата седмица се е случило най-интересното:
„Цветан Цветанов, който е супермена на телевизионната борба с престъпността, се оказа с много интересно имотно състояние. Има апартаменти, за които не може да обясни от къде са парите. За четвъртия и половината от третия апартамент Цветан Цветанов е платил 250 000 лв. Но ги е платил, при положение, че цял живот е бил държавен служител и съпругата му също. И заяви в студиото на бТВ, че това са му пари от влогове, които е започнал да прави през 1995 г. Едно семейство трябва да спестява по 2 000 лв. на месец, за да спести 250 хиляди за такъв период от време. Кое семейство може да го направи? … Тогава не е имал стопанска дейност. Говори се, че е бил консултант. (…) Въпросът сега е, че г-н Министър председателят, ако ще е принципен, както се прави, че е, би трябвало кварталният милиционер Цветанов да изхвърчи.“

Иво Сиромахов постави акцент върху друго събитие, случило се през последния месец:
„Нещо срамно се случи на 4 октомври. В Южния парк е открит паметник на американски летци, които са бомбардирали София. За онези, които не знаят историята, по време на Втората световна война, България е враг на САЩ и Великобритания, и съответно американски самолети бомбардират София и избиват над 2500 софиянци, над 5000 са ранени, близо 12 хиляди сгради са разрушени или засегнати. Т.е. това е една голяма национална трагедия за нас, а сега се издига паметник на тези хора, които тогава са бомбардирали.

На откриването на този паметник присъстват кметицата Йорданка Фандъкова, Минко Герджиков и министъра на образованието Сергей Игнатов, който е историк и би трябвало да знае какво се е случило и дали това е редно.

Тази новина не се интерпретира почти никъде, което за мен е много странно. Смятам, че за нас това е един обиден жест, един срамен жест – да допуснем да вдигаме паметници на хора, които така или иначе са избили наши сънародници. Още повече, че от друга страна, паметниците на нашите национални герои са в окаяно състояние – достатъчно е човек да се разходи из Борисовата градина и да види на какво приличат.

В нашето студио сме говорили за един от най-големите български авиатори капитан Димитър Списаревски, който на 20 декември 1943 г. прави жив таран и сваля със самолета си един американски бомбардировач над Пасарел и по този начин предотвратява смъртта на много невинни български граждани. Димитър Списаревски също има паметник – малка, скромна плоча стои в градинката пред 22 СОУ, близо до бТВ.

Искам да кажа, че ние като граждани, не можем да направим нищо, освен да се възмущаваме. Ние не вдигаме паметниците, но можем поне като знак на съпричастност и несъгласие към този акт на общината, да отидем и да оставим по едно цвете пред плочата на капитан Списаревски.”

„Българинът е пословичен със своята къса памет“, каза Слави и даде пример: „Човек, който стреля по магистралата и заплашва хора с убийство, само няколко месеца по-късно е на балотаж на избори за президент.“

Слави Трифонов имаше какво да разкаже и по отношение на издигането на паметници у нас: „Паметникът на основателя на българската държава, какъвто го има във всяка столица, а в България го няма, който ние искахме да направим на Хан Аспарух – г-жа Фандъкова беше назначена от тогавашния кмет на София г-н Борисов, отговаряше за културата в общината, така че тя отговаряше за този паметник. С какви перипетии се сблъскахме, за да стигнем до извода, че такъв паметник не може да се направи. … Това е нещо, което в емоционален или културен план да бъде общо дело. В това няма никаква печалба.
(…)
Не знам как може лесно да се направи паметник. Явно трябва да съм много силен, като държава, за да направя паметник. Знаеш ли с какви глупости се занимавах – дали да е с шапка, дали да не е, дали да е с вдигната ръка, дали да не е, дали да е Кан или да е Хан, дали да е Исперих или да е Аспарух. И колко скъпо струва нещо подобно. Просто го вмъквам, за това, че в България нещата не се случват лесно. Ако се случват, се случват, в повечето случаи, тъжно.“

Иван Кулеков се хвана за думата „тъжно“ и дори в своя типичен стил предложи режисьорите да поставят черна точка, докато той говори:

„Говорим за това, което се е случило през този месец, в който нямаше Редколегия. За мен най-важното, което се случи през този месец е, че 33-мата чилийски миньори видяха слънцето, а 7 милиона българи си останахме заровени на 700 метра под земята, без никаква надежда за спасение. Откакто се помним, нашата единствена цел в живота ни е, не как да живеем, а как да оцеляваме. Ние продължаваме да правим туршии и да разделяме парчето хляб на все по-малки залъци. Единствената светла перспектива за болните и възрастните е раят, а за по-младите – и те да станат един ден болни и възрастни. На повърхността нашите спасители ни строят българския Лувър, в който японците ще се снимат до нашите мумии. Спасителят Борисов толкова категорично ни обещава, че ще ни прокопае метро и магистрали, по които да ни извози, че ние вече се чувстваме напълно извозени. Тук долу научаваме, че там горе се води кървава битка между спасителите за това кой и как да ни спаси. Но всичко, което те са направили досега за нас, е една дупка, по която ни пускат боб и снимки и икони на спасителя Борисов. Единствената ни духовна храна е да гледаме през дупката като през крив макарон цицата на някоя певица. Светът може и да се вълнува от съдбата на 33-мата миньори, но на никого не му пука за цял един народ, заровен под земята, така че ние на спасителна капсула не разчитаме. Това, което очакваме е, да долети при нас онзи орел от приказките, който извежда хората от долната земя на горната, но цената, която трябва да платим за собственото си спасение, е да храним орела със собствените си меса. Тези, които са хранели орела, се казват Ботев и Левски, обаче ние вече не сме българи от техния род.“