В шоуто от 3 март: Ролята на Плевен в Руско-турската освободителна война

3 март 2011 г.

В деня на Националния ни празник 3 март „Шоуто на Слави“ гостува на Плевенската панорама, където бе заснето и предаването. Първи събеседник на водещия Слави Трифонов беше преподавателят по история в Националната гимназия по древни езици и култури Митко Делев. Техният разговор бе съсредоточен около това защо е толкова важен Плевен в Руско-турската освободителна война.

Защо битката за Плевен е толкова важна в Руско-турската война?

За всички участници и странични наблюдатели е било ясно, че който спечели битката при Плевен, ще спечели и войната, каза г-н Делев, след което подробно разясни ситуацията: „Това е означавало, големият западно-османски корпус, под водачеството на Осман Паша, да бъде изкаран от хода на бойните действия, а за русите това означава, техният контингент от 120 – 125 хиляди войници, да остане свободен и да бъде вкаран в нападателно – оперативни действия, които да са свързани с преминаването на Балкана и навлизането в Тракия. В резултат на тази победа русите успяват да поправят една много важна грешка – тя присъства още в предварителния план – предният отряд, на който е възложена основната политическа цел, до която трябва да достигнат въоръжените сили, а именно – да се нахлуе в Тракия, да се заплаши Пловдив и Одрин и така да се постигне необходимият политически натиск върху Османската империя, всъщност да е най-малък – отрядът на Гурко от 12 хиляди души, чието настъпление трябва да стигне до Стара Загора, но където пък претърпява поражение от далеч по-превъзхождащата го армия на Сюлейман Паша. След победата при Плевен вече е било възможно да се поправи тази грешка.“

За уважението към Сюлейман Паша – в къща в Плевен на Сюлейман Паша му е била върната сабята от уважение към него, след като преди това му е била отнета при река Вит, при пленяването му там.

“Първо – той успява да се възползва от една на пръв поглед незначителна стратегическа грешка на западния отряд на руската армия, който се образува веднага след преминаването на река Дунав при Свищов. Този отряд е под водачеството на генерал Криденер. Неговата основна стратегическа цел е да блокира пътища, които водят от Видин, където се намира Осман Паша, към София и така да изолира в това време този близо 20 – хиляден корпус, в хода на бойните действия. Операцията на генерал Криденер започва много успешно, като на 4 юли 1877 г.е превзет Никопол, и то изненадващо бързо. (…) Криденер забавя руската армия, било защото се почувствал малко по-добре след бързо спечелената победа, било защото войниците действително били изтощени, и това позволява на Осман Паша за заповяда един денонощен преход от Видин към Плевен и да изпревари руската армия с малко повече от 24 часа и да построи отбранителна система, която се оказва, че три руски атаки и особено третата, когато руснаците превъзхождат турците три пъти, да не успеят. (…) Най-кървава е била третата атака при Плевен, при която загиват 13 000 руски войници и 1000 османски.“

Как са успявали руските генерали да мотивират войниците да се бият толкова далече от Русия, при това във война, която би могла да изглежда ненужна в очите на руските войници?

Митко Делев: „Това по-скоро е свързано с развитието на Русия през 19-и век, първо – широката пропаганда на славянофилството там, което обхваща абсолютно всички слоеве; на второ място, през 60-те години, същият този владетел, който обявява война на Турция, за да ни освободи – Александър Втори–Освободител, започва една голяма поредица от реформи, в която сериозно се демократизира за критериите за мащаба на руския абсолютизъм в обществения живот – това включва премахването на крепостното право, въвеждането на наборна армия, нейното модернизиране. Всички тези фактори дават възможност на Русия да разчита на един действително висок боен дух от своите войници. (…)
През 19-и век Русия започва да се европеизира. Представете си колко е трудно на изостаналата Русия да възприема ценностната система на Западна Европа и трябвало на това масирано влияние от Западна Европа да противопоставят нещо, за да запази своята идентичност – това е любовта към Родината. Във всичко можем да обвиним русите, но това е нация, която и до ден днешен много обича Родината си. (…) Те в Кримската война претърпяват наистина много унизително поражение и това е момента да направят реванша си.“

Какво се случва в Плевен, когато Осман Паша се е укрепил и управлява града и изведнъж се оказва обграден от руски, румънски (няколко десетки хиляди румънци) и финландски войски.

“Стратегическата грешка на руското командване е, че много бърза. Страшно много се притеснява от прииждащата внезапно от Албания през Тракия армия на Сюлейман Паша, заплашва руските позиции по билото на Стара планина и създава пряка опасност тези два корпуса да бъдат съединени. Ето защо още на 8 юли 1877 г., почти без никаква предварителна подготовка е дадена заповед за първата атака, която завършва с не много добър резултат за русите. (…) Втората атака става на 18 юли и отново е лоша. Вече за третата атака започва една много сериозна подготовка, в която руският корпус, който участва в обсаждането на Плевен, е увеличен трикратно. Тя продължава една седмица, изключително кръвопролитна е и отново не носи абсолютно никакви резултати.“

Обичта към Скобелев

“Първо, той е бил обичан от собствените си войници. За военачалниците през всички времена е било важно да демонстрират на своите подчинени умения да споделят техния бит. Той е бил от тези. (…)
От друга страна, той тази демократичност в отношенията с войниците, е успял много добре да я съчетае с перфектен естетически вид, … много красиви мъжки пози – внушавал е респект и естетика. Това е време, когато рицарският нравствен идеал не е изчезнал. Той далеч не е заемал най-висшите военни постове, но е бил харизматична личност.“

Генерал Гурко

“Първо – той първи освобождава големи български градове – Велико Търново, София. Няма как да си генерал, когото първи посрещат в тези големи градове и да не получиш тази голяма слава. Накрая той се ползва с много голямо доверие от висшите императорски кръгове в Русия със своята изключителна дисциплинираност и славянофилство.“

Ролята на Тотлебен

„Изключителен военен инженер, който успява за по-малко от един месец с много правилно разпределение на руските части, да откъсне абсолютно всички транспортни връзки между обсадения Плевен и останалата част от Османската територия. Оказва се, че Осман Паша в малкия град Плевен няма как да намери необходимото продоволствие за един толкова голям корпус, започват да липсват дори дърва за огрев, а зимата започва доста рано, да липсват муниции, и на 28 ноември той се решава на решителна атака, като решава да атакува руските позиции на река Вит, командвани от ген. Ганецки. (…) само че руснаците този път, възползвали се от численото си превъзходство, контраатакуват и успяват да пленят един грамаден 26 – 27-хиляден корпус. (…)
Когато става дума за висши военни, „пленява“ не е точният термин. Той си предава сабята на ген. Ганецки. Осман Паша прекарва много кратко време в плен, след което сабята му е върната от руския император Александър Втори в знак на уважение. Малко по-късно, в края на Руско-турската война, той става и военен министър на Османската империя. Преподава в няколко военни училища. След това търпи много поражения в Гръцко-турската война от края на 19-и век и умира в самото начало на 20-и век.“

Предаността към колектива

От страна на Шоуто на Слави бяха отправени покани към няколко учители по история, носещи турски имена, но така и никой не прие поканата. Учителят Митко Делев предположи, че причината за това е страхът.
„От къде идва този страх – трябва да си признаем, че малко или много и ние като етническа общност, и българските турци като друга етническа общност, все още леко сме поизостанали от европейското. И в този случай, много често в някакви по-особени ситуации сме склонни с голяма лекота да дадем преимущество, ценностно, на колектива пред личността. Като стане дума за едно типично западноевропейско общество, там изборът не подлежи на съмнение – личният живот винаги е по-важен от социалния и социалният живот се измерва със състоянието на личния живот на отделните хора. В този смисъл сме много по-склонни да се хващаме за някакви исторически традиции, защото изпитваме някаква боязън, че ще предадем някакъв колектив и няма да се чувстваме добре. (…) Трябва да минем границата, няма да ни е лесно, но ще я минем.“