enbg

Достойни за уважение: Дора Прангаджийска

15.5.2018 | коментара

Дора Прангаджийска е психолог и психотерапевт. След смъртта на майка си разбира, че е осиновена. Много време й отнема, за да извърви пътя, както тя го нарича, „от гнева и обидата, до прошката и благодарността“. Тя подема инициатива и създава общност, в която осиновеният човек да споделя, да не се срамува от факта, че е осиновен.

Преди три години Дора попада на форум „Осиновяването – правото да познаваш произхода си“. И тогава, уж случайно, попада в асоциация на осиновени и осиновители, където се среща с много осиновени хора, много биологични родители и родители, осиновили деца. На първо място се сблъсква с „огромните страхове, които преживява всеки един от осиновителния триъгълник“. „Осиновеният има неосъзнати страхове – страхът от отхвърляне, от изоставяне, страхът дали ще бъде приет от биологичната майка, ако я открие, а такъв копнеж в осиновения човек съществува“, споделя терапевтът.

От срещата й с родители, осиновили деца, една от основните причини да не казват на децата, че са осиновени, се е считало това, че осиновеният човек не бива да бъде нараняван, казвайки му тайната. „Аз обаче казвам, че това скриване на истината много често наранява стократно след това, когато той разбере в неподходящ момент, от неподходящи хора и в неподходящо време“, изтъкна Дора.

„Аз винаги съм знаела, че съм осиновена, не знам по какви причини, по какви механизми. Ние носим едно знание в себе си, което – на съзнателно ниво няма осъзнатост за него, не го разбираме. Но отделянето от биологичната майка се запечатва в така наречената клетъчна памет на човек, в тялото, в емоционалната памет, в едно нещо в нервната система, което е отговорно“, сподели преживяванията си Дора Прангаджийска. Дора научава на 40-ия ден след смъртта на майка си, че тя не е нейна биологична майка. Научава го от съседка по изключително жесток за нея начин. „Страдах още от това, че съм загубила своя собствен родител и една съседка, която вероятно, днес си мисля, е искала да ми помогне по някакъв начин. (…) Тогава й бях гневна, намразих я завинаги, но днес си мисля, че вероятно идеята й може да е била, след като вече нямаш една майка, защо да не потърсиш…“, разказа преживяванията си Дора. От позицията си на психолог, тя коментира случилото се с думите: „Всеки човек има неговата реалност. Ние интерпретираме обикновено само от нашата гледна точка, а пък осиновяването и въобще терапията ме научи да гледам на една ситуация поне по десет възможни начина“.

Дора Прангаджийска апелира да се казва на детето в много ранна възраст, че е осиновено – „за да може осиновеният човек да изгради ресурс да има отговор на една такава ситуация“. „Моята идея да бъде казвано, е продиктувана от това, че се сблъсквам непрекъснато с възрастни, осиновени хора – когато съм виждала човек на 30-40 години, който идва с един цял разрушен свят… Затова, че най-сигурното нещо, в което е вярвал – неговото семейство, се оказва, че някъде някой не му е казал, някой е скрил и той недоумява, воден от десетки въпроси, когато сяда на терапевтичния диван. (…) В този момент буквално започва едно сглобяване на всички тези разпаднати части, докато в психологията наричаме структуриране на един Аз, който тотално се е разпаднал. И затова аз призовавам по много лек и безболезнен начин детето да бъде въвеждано в темата „осиновяване“.

След научаването за осиновяването си, в началото стартира с много гняв и отхвърляне на биологичните родители, неразбиране, споделя Прангаджийска. За личната си история тя сподели, че има информация за майка си, но няма среща до този момент. Виждала я е на снимка, искала е да я види и много пъти е стояла под прозореца й. Накрая е разбрала, че биологичната й майка живее в чужбина.
Миналата година е ходила да търси майка си. Едното нещо, което си мислела, било, че вероятно пак ще бъде отхвърлена – по думите й това е практика в повечето случаи. Дора сподели, че не е готова за разговор по телефона. Смята, че най-голямо значение има физическата среща, да видиш очите на човек, независимо какво ти казва, дали ти затваря вратата. „Осиновеният човек, търсейки контакт – има много драматизъм, тогава се включват първичните страхове от отхвърляне. И аз много често казвам, че в този момент се чувствам понякога като детето, което се страхува, че отново ще бъде отхвърлено, защото това е най-големият страх“, каза още тя.

Дора сподели, че отдавна е дала прошка на биологичната си майка. „Прошка не се дава от днес за утре. Това е един много дълъг процес. Веднага ще кажа каква е причината аз лично да дам прошка. Аз извървях този дълъг процес вътре в себе си. Едната от причините е, че обратното на прошка е гняв, реваншизъм, обида, недоволство. Аз не избирам да живея в това зло, защото то ме разяжда, то мен ме наранява. И затова избирам пътя и намирам ресурса да простя на този човек, макар че не ми е поискал прошка. (…) Терапията е много дълъг процес, в който години наред работиш с един и същ проблем“, каза Дора Прангаджийска и уточни, че не става дума за автотерапия, а и тя самата работи с терапевт.

„Дългата терапия ме научи точно на това – да разбирам, че животът е мой, другото си е твое“, изрази позиция Дора и добави за естеството на работата си: „Всеки един човек на дивана ме интересува изключително много и се чувствам отговорна. Но има един човек, който е добре да поема най-голяма отговорност и това е всеки сам за себе си. Аз нямам вълшебна пръчка, че да променя човека отсреща. Аз мога да му кажа какво може да направи. Мога да му предам знанията си и личния си опит, но няма как да направя промяната вместо него. И ако той няма отговорността да се промени, да търси отговорите в живота си, да приема предизвикателствата, няма как да се случи. И тогава терапевтът може само да се изчерпва, да се изчерпва, да се тревожи. А пък аз си мисля, че успявам да мотивирам хората да поемат своята отговорност“.

Дора Прангаджийска разказа за сериозния проблем, стоящ пред хората, които са осиновени: „В България законът е такъв, че осиновеният човек няма право на достъп до произхода си. Навършвайки пълнолетие, в повечето държави в света – Германия, Скандинавските държави и много други, включително нашите съседи – Албания, Румъния, Гърция, осиновеният човек има право да разбере кои са корените му. В нашето законодателство не е разрешено. Единствената вратичка, по която може да стане, е когато осиновителите заявят това желание с оглед на някакви наследствени заболявания. Това е единствената вратичка в закона. Но, ако, както в моя случай осиновителите, родителите ми са починали, аз нямам право да стигна до моя произход. Нямам право да знам коя съм, кой съм, кои са родителите, откъде идвам. Това е ужасно“.

Цялото предаване от 15 май 2018 г.