Денят на независимостта на България

„На 22 септември 1908 година в Търново чрез акта на независимостта българската държава отхвърля политическата и финансовата зависимост от Османската империя. На тази дата преди 110 България заема своето място на независима и свободна държава в света. Затова трябва да разбираме смисъла на този ден, да го помним и да се гордеем с него!“, каза Слави Трифонов по повод Деня на независимостта на България.

Независимостта на България е обявена на 22 септември 1908 г., около 12 часа на обяд, в историческата църква „Свети Четиридесет мъченици“ в Търново, разказа проф. Пламен Павлов от Великотърновския университет пред камерата на Иван Кулеков. По думите му този храм е „пантеон на българската история“. „Тук имаме закодирана памет за Първото българско царство с колоните на Омуртаг и на Крум, за Второто българско царство, разбира се, със строителя на този великолепен храм Цар Иван-Асен II и останалите български царе, които имат отношение към него“, каза проф. Павлов.

„Би било погрешно да кажем, че нашата държава до 1908 година е била де факто зависима. Напротив – при такива силни политици, като Стефан Стамболов, като Константин Стоилов, като Петко Каравелов, пък и при другите ни кабинети – държавата ни е водела една самостоятелна политика, имала е дързостта да се опълчва на сюзерена, де юре Османската империя и на Руската империя, и на всички останали, като най-знаково, както знаем, е това в акта на Съединението на 6 септември 1885 година. Независимостта е на практика единственият начин да бъде утвърдено Съединението“, каза преподавателят по стара и средновековна история.

Проф. Пламен Павлов счита, че когато се интерпретира проблемът за Независимостта, донякъде се подценява правителството: „Изтъква се на преден план, да речем, само Александър Малинов или само Княз, впоследствие Цар Фердинанд. Трябва да кажем, че много големи заслуги за този акт имат нашият представител в Цариград Иван Гешов, който е бил един от инициаторите на тази акция, Стефан Паприков, военният дипломат, Андрей Ляпчев, който макар че е министър на земеделието и търговията, на практика играе изключително важна роля в решаването на въпроса за плащанията между България и Османската империя, между България и Русия. Разбира се, трябва да се кажат обективни и добри думи за Княз и после Цар Фердинанд. В случая имаме едно много добро единодействие между институциите, както бихме казали днес. Княз Фердинанд подсигурява така да се каже връзката с Австро-Унгария, със западната дипломация и правителството действа по свои канали, и затова на 22 септември се случва това, което на практика е един от най-ярките актове за успех на българската дипломация. По-сериозно достижение на българската дипломация, извършено толкова брилянтно, ние нямаме в нашата модерна история.“

Проф. Павлов продължи разказа си за събитията около обявяването Независимостта на България: „В Търново се е знаело, че нещо ще стане, независимо, че в една потайна доба кабинетът от тези 8 души, заедно с Княза, пътува с влака, спира на гара Две Могили и там Александър Малинов пише манифеста, който после е обявен в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ и с който се известява на българския народ и на света, че България вече е царство и че е напълно независима, суверенна държава.

Независимостта показва, че България вече ще търси и нови пътища за освобождаване на поробените братя в Македония и Тракия. Много важно, което дразни нашите съседи, пък и Великите сили, и даже Руския император е, че Фердинанд е обявен за цар на българите, не на България. В международен план, много често го наричат крал на България, обаче във формулата, която е в манифеста и в други документи, той е на българите, тоест, на всички българи – и на българите в Македония, и на българите в Тракия, и в Северна Добруджа и в Поморавието. Тоест, това е още едно загатване за картата на Санстефанска България и за картата на Екзархията, разбира се. И това за тогавашните наши прадеди, това е било изключително важно.
Това, което става в 1908 година, изобщо не е случайно, то не е прецедент, то е част от едно надграждане, от една много перспективна еволюция на българско общество. Нека да припомним, че по това време ние имаме повече интелигенция, отколкото във всичките ни съседи: Румъния, Гърция, Сърбия. Ние не сме балкански народ в Европа, а европейски народ на Балканите – така ни възприемат всички.
Това събитие беше дълги години изтикано някъде в периферията и за това голямата вина е на комунистическия режим, който се притесняваше и от личността на Цар Фердинанд, и на буржоазните, така наречени политици, а пък и от самата дума Независимост, тъй като във времето на съветската доминация и на доктрината „Брежнев“, да говориш за независимост, беше може би щекотлива тема за нашите тогавашни управници.

Историческата равносметка, за XX век, за нас е доста горчива, но ние, ако се обръщаме към тези събития, включително към това знаково събитие – обявяването на нашата Независимост на 22 септември 1908 г., то е не за да страдаме от някакви носталгии, самоцелни към миналото и просто от някакво самозомбиране. Напротив, от тези събития ние можем да черпим енергия и да вземаме пример от тогавашните представители на политическия елит, на интелигенция, на духовенство – каква трябва да бъде една модерна държава.“