„Системата ни убива“

След като протестиращите майки на деца с увреждания не бяха допуснати в парламента, заради тениските с надпис „Системата ни убива“, ние помолихме едно семейство да допусне камера в дома си. Иван Кулеков се срещна с Павлина Радкова и нейния син Иван.

Иван Радков е с увреждане и не може да се грижи за себе си. Това прави неговата майка от рождението му, вече 21 години. Иван е завършил 12 клас, казва, че в училище било добре, но повечето време не ходел, защото майка му била на работа.
Павлина Радкова работи само нощни смени като продавач-консултант в денонощен магазин, за да може денем да се грижи за него. Може да му остави ядене на леглото, но има опасност да се задави, обяснява синът й.

„То е, как да кажа – не живот на сиамски близнаци. Аз живея неговия живот, той живее моя. Аз имам нужда от лекар – той идва с мен. Той има нужда от лекар – аз съм с него“, споделя майката. В грижите й се включва всичко – да го нахрани, да го облече, да го занесе на ръце до тоалетната, защото количката не може да стигне дотам.

„Ако утре мен ме няма и той се разболее, той ще умре, защото няма кой да го заведе на лекар, а дори затворниците биват водени на лекар, когато се разболеят“, разказа Павлина Радков и припомни, че миналата година момиче в същото положение е починало от глад и студ, след смъртта на майка си. По думите, хората с подобни съдби живеят в научно-фантастичен хорър, филм на ужасите. „Те са осъдени и вината им е увреждане. Те са осъдени от държавата, от законодателството са осъдени“, казва тя пред камерата.

„Не е трагедия да си с увреждане. Трагедия е да си с увреждане в ненормална държава. Самите закони така са измислени – към момента толкова са остарели, че те дори не търпят промяна. Те просто трябва да бъдат зачеркнати и създадени нови, адекватни за това време“, казва Павлина Радкова.

„Нали системата трябва да ни помага на нас, децата да имат асистент. А те – Бойко Борисов и другите в парламента, не си мърдат пръста. Ето, мама, за да работи спокойно и да не се притеснява, трябва да има човек, който да се грижи за мен, който да ме нахрани, да ме води по процедури и да ме води до тоалетна. Засега в тая държава няма такъв човек“, казва 21-годишният младеж.

Павлина Радкова разказа за проблемите с Фонда за лечение на деца, откъдето им обяснили, че инвалидната количка за Иван е лукс. Инвалидна количка, изписана от лекар… Тя успява да го заведе дотам със смяната на два градски транспорта, за да му го кажат лично, защо за трета поредна година изкарва 12 седмици в гипс…

„Най-много ме тормози неуважението към човешкия живот. Дълги години си мислех, че проблемът си е лично мой. (…) И си дадох сметка, че всъщност проблемът не е мой. Проблемът е на всички нас. Проблемът е на институционално ниво, в самата система. Законът е измислил някакъв тотален абсурд. Пълен абсурд, в който в първите 4-5 члена ти го дава и като обърнеш последната страница, последния член ти казва – гледай си работата. Нямаме пари за това, нямаме пари за онова, но едновременно с това, наричайки ни „кухи лейки“ преди две години, седмица по-късно се гласува сума от 500-600 хиляди лева за обновяване на автопарка на министерството.
Посочете ми един автобус за извънградски транспорт, на който може да се качи човек с инвалидна количка. Е да, може, ако пътува в багажното отделение. Ако успеят да го сгънат и да го напъхат там“, изрази своето възмущение Павлина Радкова. Тя разказа, че преди десет години ползвали безплатния билет на БДЖ, като били принудени да пътуват до тоалетната, защото количката не минава по коридорчето.

Павлина се обърна към другите майки на деца с увреждания: „Детето има само вас, хора, няма никой друг! На никой друг не му пука вашето дете дали ще е добре или зле. Вариантите са – или умирате заедно, или просто забрави – ти не можеш да си позволиш да умреш, смъртта е лукс. Няма такова нещо. Не и преди него!“

„Нашият проблем е системата и че всички ние се блъскаме в една и съща стена. И това няма да се промени, когато всеки един от нас чопли с пръст стената. Защото така вероятността да я съборим е никаква.
Говоря от името на тези 50–100-200–300 майки, които лично аз познавам.
(…)
Знам, че ние няма да се откажем, това е немислимо. Това е все едно детето ти да се дави, ти да го държиш за ръка и в един момент просто да решиш да го пуснеш. Не, няма да го пусна! Няма да се откажа!“ – каза за финал Павлина.

Авторът на филма Иван Кулеков сподели за преживяното: „Аз живях няколко дни с това семейство. Докато работех над този филм, имах чувството, че продължавам филма, който направих за Аушвиц. Това унищожение на хора с физически или ментални увреждания, което системата на фашизма е извършвала в Аушвиц, без отровен газ и пещи за горене, но със същата безчовечност – с всичките си действия или бездействия извършва така наречената ни демократична система. Днес. В този момент. Главното обвинение, което чуват тези майки в българските държавни институции е, че майките обичат децата си, а не ги оставят да умрат. Което принуждава системата от кумова срама да се опитва да решава проблеми, които по принцип тя не е способна да реши.
За зла беда на системата, майките са стигнали до заключението, че техните лични проблеми не са съвсем лични, а са проблеми на цялата ни държава. И като всички хора, които няма какво повече да губят, те започват да се борят за правата си. В тези няколко десетки майки, тикащи пред себе си инвалидни колички, изнемощели от безсъние и грижи, има повече енергия за съпротива, отколкото в цялото ни общество, обречено от същата тази система. Сега 50 майки, преминали през ада, са осъзнали, че системата ни убива. Утре ще го разберем всички.“