enbg

Победителят в „Познавам аутист“ Давид Мавродиев: „Да си различен е привилегия голяма“

4.12.2012 | коментара

11-годишният Давид Мавродиев е победителят в конкурса за кратък разказ „Познавам аутист“, обявен в „Шоуто на Слави“ от координатора на гражданско движение „Помощ на лица с проблеми в развитието“ Милена Кънчева. Общо 75 творби от 37 населени места са получили организаторите на конкурса. Сред участниците има майки, ученици и учители. Целта на „Познавам аутист“ според Милена Кънчева е хората да научат повече за състоянието аутизъм, както и за тези, които живеят с диагнозата. Тя се надява останалите разкази да бъдат издадени в една обща книга с творби на аутисти. Милена се обърна към хората, които биха могли да помогнат в това начинание, за да може то да се осъществи.

Отличеният разказ на Давид е посветен на неговия приятел Кристиян, който в момента живее в Амстердам. „Само аз се сприятелих с него в предучилищната група. Другите деца не го приеха“, сподели Давид.

„Познавам аутист“ от Давид Мавродиев

Аз съм никой! Кой си ти?
И ти ли никой си?
Ако сме различни, май
ще ни отхвърлят, знай!
Затова винаги си трай!…
Как тъжно е да си в някое тяло…
Как обществото, като жаба оживяло,
твоето име кряка по цял ден,
пеейки в хор блатния рефрен –
като всеки прехласнат фен
с глас надарен
и от теб отвратен!

…Навън вали. А в тези облачни дни, предполагам си тъжен, Криси, и ти… Кап-кап, капка една от перваза отронена, ненадейно ме върна в спомена… „Кап-кап“ на ум си тананикам, в спомена надниквам и пиша без да спирам…

Казвам се Давид. И моля, имайте предвид, че не съм много голям. Но реших съвсем сам, да преборя Голиата великан. За обществото ни е твърде типично да не приема нищо различно. И както и да го назовава, ясно е, че дума става за предразсъдък голям, от който всеки трябва да го е срам!… Реших да напиша разказ в римувани слова за различността, която приемам добре (може би, защото съм дете). И да изкажа своето мнение, за толерантното отношение, към всички имащи „друго“ поведение…

Криси помня от предучилищната група. Помня, как в стаята се лута. Как обича книгите на едно място да трупа. Как не яде нищо в купа. И рисува всичко със син цвят… Затова го прие за „различен“ целия свят!.. Но аз не мисля така и не смятам, че е прав света. Зная, че искам с него пак да играя, повече за живота му днес да узная и по-добре да го опозная. Защото той не е по-различен (дори е по-приличен) от другите ми приятели обични, които са много по-първични. Нали и той става в ранни зори, когато още слънцето спи и не ни гали със своите лъчи? Нали си личи, че и в него жажда за знание гори и се вижда в сините му очи как искри?… Тогава какво в него е по-различно, по-нетрадиционно, по-специфично?… По-различно се държал, трудно говорел и в час не пял. Не се смеел и лъжица да държи не умеел. Живеел в собствен свят чудат… И заради всичко това, той бил по-различен от другите деца…

Интересно, как в животинския свят всеки различен е признат? Там има животни „албиноси“. А бялата лястовица на хората надежда носи. И здраве дава, а болния като я види оздравява. Но нали и тя е такава, която от другите се различава? Но другите лястовици не мислят, че „не става“, само защото от тях по цвят се различава! И хората я боготворят, срещнат ли я по своя път!…

Криси бе едно момче по-спонтанно, което другите намираха за странно. Само защото не играе и пее, да се облича не умее, не обича да се смее и говори специфично го приеха за дете различно… Но нали и той пие вода и хапва храна? Нали и той се научи първо да срича и каза, че като всички нас майка си най-обича? Нали и той е мечтател и иска да има верен приятел?… За мен по-важното бе, че не е ласкател и че не е предател. И защо да носи вина, че се е родил в тази страна, в която другите не го разбират и все в него се взират. Смеят му се и му се подиграват, а седне ли до тях- те стават… Май само аз го разбирах и седнеше ли до мен не си отивах. Исках да си говорим и да му помагам, защото за приятелите си аз всичко давам. И знаех, че когато падам, той ръка ще ми подаде – да ставам. Защото приятелите добри ти помагат в лоши дни!…

Днес Кристиян е в Амстердам. Не знам, дали е по-добре там, но предполагам, че е вече като мен голям. И с този разказ искам за рождения ден подарък да му дам. Да му кажа, че не е сам!… Днес, чрез спомена го преоткривам и повече го разбирам, тъй като в него себе си намирам. Защото някои приемат и мен за различен, не само защото в бележника имам само „Отличен“, но и защото пиша винаги в рима – тя ми е най-любима! Пиша стихове, приказки и песни, както и басни и разкази чудесни. Всяко мое есе е в стихове, а гатанките ми интересни, не винаги за отгатване са лесни. Затова и другите ме смятат за особен, винаги от римата воден. Но аз не съм виновен, че другите не пишат по начин сходен. А и не смятам, че с всяка моя нова творба, аз доказвам различността. Приемам, че в 21-ви век не може да ти лепнат „етикет“, защото различен е всеки човек, тъй като хората са уникални и имат дарби специални. И няма лошо в моята различност, ако тя показва талантливост. Не ме интересува хорското мнение, а идеята за следващото ми произведение. Нека ме мислят за особняк – просто няма как другите да ми попречат да пиша пак и пак. Искам да оставя след себе си знак, че съм бил на тази Земя и че обичам различното в света. Защото зная от Малкия принц, че „най-същественото е невидимо за очите“ и в нощите и в дните, то, различното, е в нас самите!

Ще завърша разказа си с пример един, който за мен е незабравим… Миналата учебна година бяхме на зелено училище в Бургас. Там имахме на открито учебен час. Видяхме ято пеликани, като излезли от учебници и от романи. Но освен красиви пеликани, видяхме и гларуси, лебеди и черни врани. Интересно, как те всички умеят, заедно да живеят?… Хапват обща храна, пият обща вода и са от една обща рода – от семейство „Птици“. Явно са големи умници!… И ние, хората, от тях можем да се поучим и да бъдем толерантни да се научим! Защото тези различни птици не се правят на мъченици, а живеят заедно в хармония и любов! Дали човекът за подобен опит е готов?…

За мен отговорът е „Да“!… И с последните си слова една моя молба ще споделя: Хора, моля ви, не убивайте в мен черната врана! Много моля, не убивайте и в Криси пеликана! А убийте само предразсъдъка на Голиат-Великана… И не правете от „различното“ драма. Да си различен е привилегия голяма!…

…Загледах се през прозореца отворен… Кестенът пред него е огромен… А аз се връщам от моя спомен… И дописвам поредния си стих, който на теб, Криси, посветих…

Аз съм никой! Кой си ти?
И ти си също никой ли?
Ако е така – тайната опазвай,
че сме различни не им казвай!…
Моля те, това правило спазвай!
Колко скучно е да си в нечие тяло…
Колко публично, жабите в едно цяло,
твоето име изричат всеки ден,
присмивайки се на Бога вкаменен –
с нови одежди пременен,
от друг свят заслепен,
но в теб завинаги вселен!

П.П. Днес, Криси, как си ти? Много моля, не мълчи, а нещичко кажи и вест от теб ми изпрати! Моля те, пиши и сподели! За да не е тъжен моя спомен. За да не бъде от сълзи отровен. За да бъда аз за теб спокоен. И да съм доволен… Че ти, Криси, жив си!…