Ивайло Вълчев – Не живея по-различно, просто си държа очите отворени

„Назови ме с имена,

дай ми образ и душа!

За тебе, за тебе ще идвам!

Аз съм и Ад и Рай!

Господар съм и съм роб!

Начало съм и съм край!

Демон твой съм и твой съм Бог!“

Текст, от който може да настръхнеш и да попаднеш в друго измерение. Една от емблематичните песни на Слави и Ку-ку бенд – „Ад и Рай“, е написана от поета и сценарист Ивайло Вълчев. Ивайло е роден на 9 януари 1972 година в Бургас. Признава, че все още има силна връзка с родния град и при възможност отскача дотам, за да презареди. Отраснал сред книгите, с баща журналист и писател, за Ивайло е нещо съвсем естествено да се занимава с писане. И вече 20 години прави това с огромно удоволствие и удовлетворение. И макар да е романтик и мечтател, той не спира да се вглежда в действителността и да обръща внимание на малките неща, които често повечето от нас игнорират. Не обича изявите на екран. За него е важно хората да оценят крайния резултат от рабата му. Ивайло в женен и има две дъщери. Свободното време посвещава на семейството и приятелите си.

Как мина детството ти?

В няколко детски градини в Бургас и околността. Те изиграха ролята на начално военно обучение, тъй като бяха седмични детски градини извън града, където те водят в понеделник и те взимат в петък. Някои от тях бяха на супер хубаво място. На Отманли, близо до военна база „Атия“, аз на 4 години, под вещото ръководство на лелките и другарките от детската градина, които може би и бяха инструктори във военната база, различавах кои растения стават за ядене в гората. Когато се разхождах ядяхме киселец, партизанско грозде и други такива. Да, можех да вадя минзухар с луковиците, да присадя храст от едно място на друго, все на полезни неща ни учиха. Имай предвид, че вечер пред детската градина, която беше като една хижа в планината, идваха да вият чакали. В такава обстановка съм израснал в най-ранните си детски години.

И после на училище.

Да, завърших началното училище „Антон Страшимиров“ в Бургас, което е точно пред нашия блок. Винаги ми е било удобно да ходя в последния момент на училище – просто прескачах оградата и отивах. След това съм завършил Френската гимназия в Бургас. И след това не съм завършил Софийския университет в София. Там учих българска филология. Останаха ми държавните изпити, но така се случиха нещата, че работейки тук, още от втори курс нататък, работата ми стана приоритет.

Защо реши да кандидатстваш във Френската гимназия?

Това е една друга много голяма история в моя невероятен живот. Като бях малък много исках да уча испански, но баща ми не можа да намери учител. В сградата, където той работеше в Бургас, беше кореспондентското студио на Българска телевизия. Над нея живееше едно много интересно семейство. Някога цялата сграда е била тяхна. Мъжът, бургаски фабрикант или търговец, а неговата жена беше стара, достолепна госпожа. И баща ми ме записа да уча френски при госпожа Недка Вълева, която е правнучка на Велчо Джамджиев, който е правил Велчовата завера. Нейният македонски род има невероятни истории. Аз от тази жена съм научил повече отколкото от три училища и пет университета заедно, тъй като тя ми преподаваше не само френски. Представи си, 86-та година някой да започне да ти разказва защо цялата тази сграда е тяхна, а те живеят забутани на тавана и т.н. В смисъл, цялата история на времето и държавата започваш да я виждаш по друг начин. Тогава бях на 14 години, но мога да кажа, че вече съм възприемал ясно нещата. Няма да забравя, веднъж обяснявах разпалено нещо в отговор на неин въпрос. Тя само ме погледна тъжно и каза: „Ти си отровен от Червената пропаганда!“. На мен тогава ми стана много страшно. Викам си: „Леле, тя защо ми говори такива работи?!“. Имал съм в живота си невероятни хора, от които да се уча на всякакви неща. Та затова се насочих към Френската гимназия. Всъщност аз съм от първия й официален випуск. Преди нас е имало експериментален. Чудех се дали да не отида в София да уча в Класическата гимназия, защото ме привличаха такива работи. После се намерихме тук с такива (подходящите) хора, значи няма нищо случайно.

Как попадна в шоуто?

Прочетох една обява за работа. Значи аз видях обявата още в първи курс. Тогава набираха, за първи път, хора за „Ку-ку“ от университета. Тогава живеех в квартира с още трима бургазлии. Няма такова нещо. Четирима на по 19 години, единият от които се явява хазяин, понеже апартаментът беше негов. И като съобщиха в „Ку-ку“, че набират хора, тия казаха: „Айде отивай!“. Явно хората оттогава са виждали в мен някакъв потенцил. Но нали знаете, студентски живот, нещо бяхме празнували предната вечер и на сутринта най-банално се успахме и пропуснахме тая работа. На следващата година, в двора на университета с жена ми, която тогава още не ми беше жена, тя също прочете обявата и каза: „Абе, ти защо не отидеш?“. Аз си търсех работа тогава. Бяха ме викнали на проби в радио „Витоша“, по онова време „Гласът на Америка“, но поради моите невероятни говорни дефекти, които за щастие на сайта няма как да се видят, ми предложиха за „р“-то една лека операцийка на гърлото, а за „л“-то – малко ходене на логопед и всичко ще се оправи. И аз си казах: „Ееее… Мерси! Чак толкова!“ След това видях тази обява и наистина много исках да почна работа, то си и трябваше. И се оказа, че хубаво я започнах, вече двайста година.

Конкурс имаше ли?

Имаше, да. Писахме някакви неща. Те ни бяха задали теми. Имаше и свободни теми. Хората от новините на Ефир 2, които бяха по-разчупени, дебнеха край екипа на „Ку-ку“, за да си избират и те. Мисля, че Любо Дилов беше в основата на проверяващите и четящите. Петър Курумбашев, Нидал Алгафари и Любо бяха хората, около които се въртяха нещата. От този конкурс се събрахме аз, Тошко, Николай Русакиев и Иван Ангелов.

А от кога пишеш стихове?

Не помня. За мен това е нещо естествено, защото отраснах сред книгите, с баща, който пише текстове. Това е някакъв естествен начин на изразяване. Пък и кое дете не е писало стихотворение, в което да римува клечка, мечта и пътечка?! Като ти се случват някакви неща от малък, ти израстваш с тях и ги приемаш за нещо естествено. Сега и двете ми дъщери пишат и то не лошо. На всичкото отгоре жена ми, която по принцип е художник, въпреки че не го прави много често, също пише и аз казвам, че в нашата къща всички пишат по-хубаво от мен. Това съвсем сериозно.

Разкажи някоя интересна случка от шоуто.

Божеее! То всичко е интересно. Разбираш ли, ако ти остава само по една интересна случка, значи работата е много зле. Затова и обичаме да го правим – всеки път всичко се случва по различен начин. Дори по времето, в което си там и работиш, може да не се впечатлиш, но след това осъзнаваш, че това, което правиш ,не се случва на други хора много често.

Кога ти е било най-трудно?

Е, трудно! Нали знаеш, ако нещо започне да ти става трудно, значи не си си свършил работата преди това. Гледаме да работим така, че когато трябва да се покажат нещата готови, да не ни е трудно.

Какво не знаят хората за теб?

Много работи, слава Богу! Моята цел не е да знаят нещо за мен. Аз искам да научават това, което работя, това ми е целта. Аз не съм дошъл тук, за да научават нещо за мен.

Какво правиш в свободното време?

Спя и готвя.

Кажи ни някоя рецепта.

Не мога. Много обичам да импровизирам, на основата на нещо, разбира се. Напоследък си почивам като правя най-различни хлябове. Имам една дебела книга с рецепти за всякакви хлябове от света и сега с това се занимавам. Не с машина. Седя си, меся си, пека си…

И така си почиваш?

Аз съм човек, който обича да си седи вкъщи, да посреща гости. Обичам да си ходя в Бургас, така си почивам най-хубаво. Достатъчно ми е да се прибера там, да походя час, час и половина по улиците и ставам нов човек. Един приятел го обясняваше много готино с неговата терминология: „Като се прибера в Бургас, все едно се разсипвам по целия град и преди да си тръгна – минавам по улиците, зипвам се и си отивам“.

Бургас ли е едно от вдъхновенията за поезията?

Да. Той винаги ми носи едно настроение, което от нищо друго не го получавам. На всеки човек, който пише обаче, най-голямото вдъхновение е действителността. Гледаш какво се случва в живота. Понякога не е въпрос точно на вдъхновение, защото като имаш да пишеш песни, които имат срок, вече не е въпрос само на вдъхновение, а на това да си имаш някакви малки истории, които да искаш да разкажеш. Най-хубаво е, когато съвпада моментът – да имаш какво да разкажеш в момента, в който другите имат нужда да бъде написано нещо. Това е идеалният случай. Обикновено на Слави песните му трябват бързо. Нещата стават все в последния момент, но пък май се получават.

Пишеш много красиви и вдъхновяващи текстове („Звездице“, „Ад и Рай“, „Магьосница“, „Балканско болеро“). Романтик ли си?

Разбира се, че съм романтик. Съдейки по това, че определено не съм практик и прагматик, остава да съм романтик.

Как се съхранява романтиката в този суров живот?

Както си го направиш. Зависи за какво са ти отворени очите, какво виждаш. Аз не живея по-различно от всички останали хора. Просто си държа очите отворени за неща, които в моменти, в които е трудно, тъпо и т.н., хората спират да виждат. Пък аз предпочитам да не спирам. Винаги и в най-тъпия ден има на кого да се усмихнеш по улиците или на кого да се обадиш и да кажеш нещо хубаво. Въпреки че тук е възможно да се усмихнеш на някого по улицата и неговата реакция да бъде: „Какво бе? Нещо проблем?“.

Поезията и сатирата не се ли противопоставят една на друга?

На моменти – да. Понякога това, което иска да види романтикът и да го използва за вдъхновение, сатирикът иска да му се присмее. Трудно е в главата ти да живеят двама души, единият от които се разлива в умиление пред неща, за които другият казва: „Да, бе, да! Е*ати тъпото!“. Трудно е, никой не казва, че е лесно.

Успяваш да ги съвместиш.

Да, което като медицинска диагноза не е много утешително.

Какво те кара да реагираш бурно и емоционално, за да стигнеш до сатирата?

Чакай сега, сатирата не е бурна и емоционална реакция. Да не бъркаме сатирата с гнева. Наскоро четох един американски хуморист от 30-те години, който е казал нещо, което се превръща вече в мое мото: „Не е трудно да бъдеш сатирик, когато цялото правителство ти помага в сатирата!“. Много е тъпо да пишеш с гняв. Пишейки от гняв, може да напишеш нещо, което да излезе от твое име и да бъде плакатно. По принцип гневът не е добър съветник. Особено за сатира.

Кой тогава е добрият съветник?

Да живееш живота, който живеят другите хора, а не да стоиш на някакъв връх отстрани и да се опитваш да поучаваш. Добрият съветник за сатирата е да знаеш какво искаш, да виждаш какво е всъщност и да знаеш какво изпитват повечето хора. Не трябва да се отделяш, иначе ставаш някакъв ментор, който поучава, на какво отгоре, и той сам не знае.

За какво мечтаеш?

Всеки ден за различно. Мечтател съм! Даже понякога се страхувам, че си мечтая повече, отколкото трябва. Уви, с годините виждам, че е вярно, че животът е това, което ни се случва докато си мечтаем други работи. Обичам да си мечтая, особено ако успея да изпълня нещо от нещата, за които съм си мечтал. Аз гледам да имам реалистични мечти. Смятах да ставам космонавт като бях на 4 години, оттогава нататък нали вече промених стратегията. По наше време имаше градация в желанията какъв искаш да станеш. Започваше се от шофьор на боклукчийска кола, защото беше мега интересно, космонавт, футболист… Дълго време исках да стана и футболист. Не знам дали българският футбол е спечелил или загубил.